Бренер и другите двама му оставиха достатъчно време, за да осмисли невероятната картина пред себе си. А може би не само това бе причината и те като него да останат няколко минути безмълвни пред влака. Макар че бяха пристигнали няколко часа преди него, явно гледката все още ги шокираше. Има неща, които всеки път изглеждат също толкова ужасни както и първия път, когато сме ги видели. Влакът спадаше към тях. Роглер пръв преодоля шока. Докато се обръщаше към тримата, плъзна изпитателен поглед върху лицата им. Бренер изглеждаше ужасен и покъртен по начин, който както и при Роглер, трудно можеше да бъде предаден с думи. Беше го страх, бе на път да полудее от страх. За Махен се отнасяше същото — от нерви не можеше да стои спокойно на едно място и непрекъснато пристъпваше от крак на крак. Бе извадил опаковка ментови бонбони от джоба си и ги развиваше един по един, без да ги сложи в устата си. Лицето на Франке бе като издялано от камък, но това не значеше, че гледката не го е ужасила, а най-много, че малко по-добре от другите умееше да се владее. Роглер не бе много сигурен дали с това му стана по-симпатичен.

— Мисля, че сега разбирам какво имахте предвид — промърмори той.

— Така ли? — попита тихичко Франке. — Не ми се вярва.

При обичайните обстоятелства такъв отговор щеше да го подразни. Но сега само го накара да наостри уши. Бе свикнал да извлича от думите на събеседниците си много повече информация, отколкото те предполагаха. И обикновено имаше доста голям успех. От думите на Франке разбра две неща: първо, че германецът тайничко го презираше (което впрочем никак не пречеше на Роглер, просто бе свикнал), и второ, че знаеше повече, отколкото даваше да се разбере. Може би не много повече, но все пак нещичко.

Тръгнаха напред с много бавни крачки, но дори и това темпо се струваше бързо на Роглер. Колкото повече се приближаваха до влака, толкова по-зле се чувстваше. Мъртвият стоманен гигант сякаш излъчваше някаква студенина, от която неразположението му още повече се засилваше.