— Колко дълго?

Франке се поколеба.

— Силициевите батерии тук ли? — той вдигна рамене. — Петстотин години? А може би и само двеста и петдесет, кой знае? Никой не е изпробвал, разбирате ли? Естествено, нашите специалисти ще пипнат всеки болт тук вътре, но не се надявайте, че ще открият нещо.

Роглер и без друго не хранеше никакви надежди, не и след всичко, което видя. Не бе нужно човек да разбира от техника, за да проумее, че нещо е невъзвратимо повредено.

Присъствието на Франке го караше да се чувства още по-зле и той погледна към вратата. Другите двама все още стояха до релсите, разговаряха и не даваха вид, че искат да се качат при тях. Франке улови въпросителния му поглед и поклати глава.

— Само ние двамата — каза той. — Всичко, което говорим тук, засяга само вас и мен, поне в момента.

— Значи знаете какво се е случило?

— Не — отвърна Франке. Този път погледна Роглер право в очите и на него му бе трудно да не му повярва. — Но има няколко…да ги наречем теории. Доста странни теории за мен, да си призная честно. Но не бива да се подхранват слуховете, нали разбирате?

— Какви теории?

— Едва ли бихте разбрали — отвърна Франке.

По лицето му пробягна мигновена усмивка, след това продължи нервно:

— Не исках да ви обиждам, но аз самият не ги разбирам. Ако се опитам да ви ги обясня, сигурно ще наговоря куп глупости.

Това вече Роглер много добре разбираше. Ако съществуваше някаква научна теория, която да обяснява факта, че само за няколко секунди цял един влак остарява също с толкова векове, колкото секунди са изминали, то на света имаше сигурно трима души, които я разбираха, и той положително не беше един от тях. Пък и отговорът на всичките му въпроси не му бе нужен непременно сега. Подходът му към нещата бе друг. Бе свикнал не моментално да търси обяснение, а първо да огледа фактите независимо колко убедителни или объркващи бяха. Но в момента ядът му към Франке бе твърде силен, за да може да го потисне.