— Лензинг, Клаус Лензинг. Но не е задължително да го помните. Дойдох само да ви прибера.

Дрезината потегли обратно по пътя, по който бе дошла. Прожекторът угасна, но от другата страна продължи да свети бледа жълтеникава светлина, в която релсите изглеждаха като сянка. Роглер леко се изненада от бързината, с която се движеше малкото превозно средство. След малко входът на тунела се виждаше само като размито светло петно, докато накрая съвсем избледня. Роглер с мъка се сдържа да не потрепери. Много студено беше тук вътре, наистина много студено. В светлината на фенерчето виждаше, че при дишане от устата му излизаше пара. Но не студът бе истинската причина за ледените тръпки, които лазеха по гърба и врата му. Никога не го е било страх от тъмнина или тесни пространства, но тук, в този сякаш безкраен черен тунел позна този страх. Само за да не се задълбочава в ирационалните си мисли, попита:

— Какво се е случило?

— Не ви ли казаха? — отвърна изненадано Лензинг. На Роглер му се стори, че в гласа му долови дори разочарование.

— Ако беше така, нямаше да ви питам. — Този път го бе казал достатъчно силно, така че да се усети ядът му. Видя, че Лензинг се стресна. За да посмекчи малко резкия си тон, додаде:

— Разбрах само, че нещо не било наред с влака. Колегата, който ме взе от хотела, не знаеше никакви подробности. Или пък не искаше да ми ги каже. Бил един от онези германски супер влакове, а?

Лензинг потвърди.

— Един ICE 2000

— Пробно ли? Мисля, че тунелът Гридоне го откриха още преди две години. Или се лъжа?

— Почти преди три — поправи го Лензинг. — Но за първи път минава такъв влак. Виждал ли сте новите ICE на Бундесбаан

Роглер каза, че не е, и Лензинг продължи със странно изражение на лицето: