— Докарай топа, Пип!

— Да, сър!

— Щурмувай Бастилията!

— Да, сър!

И оръдията гърмяха, и тълпите се втурваха и сред тях — аз, отличният, първокласен грийнтаунски, илинойски секретар на мистър Ч. Дикенс, очите ми щяха да изхвръкнат, ушите ми бучаха, гърдите ми се взривяваха от радост, защото едно време и аз бях мечтал да стана писател и ето че сега разплитах нишката на разказ, който беше самата пре-най-голяма прелест.

— Мадам Дефарж, о, как седеше тя и плетеше ли, плетеше, седнала…

Вдигах очи и виждах баба да плете на прозореца.

— Сидни Картън, какъв и кой беше той? Човек с чувствителност, образован човек с благородна мисъл и резултатни действия…

Дядо се мяркаше от време на време, като косеше тревата.

Барабани тътнеха отвъд хълмовете заедно с оръдията; лятна буря поваляше и срутваше невидими стени…

А мистър Винески?

Малко бях позарязал дюкяна му, някак бях забравил тайнствената бръснарска колонка, която идваше от нищото и отиваше по спирала към нищото, и прословутите коси, които никнеха от белия керамичен под…

Тъй че мистър Винески като се върнеше в къщи вечер, трябваше да заварва тоя писател с цялата му дълга коса, дето имаше нужда от подстригване, да седи на същата маса и да благодари на бога за това-онова и други работи, а мистър Винески да не благодари. Защото там седях аз, зяпнал мистър Дикенс, сякаш той беше самият бог, докато една вечер:

— Ще кажем ли молитвата? — попита баба.

— Мистър Винески е вън, на двора, потънал в мрачни мисли.

— Мрачни ли? — аз погледнах гузно през прозореца.

Дядо килна назад стола си, за да може да гледа.

— Точно мрачни е думата. Ето го — ритна розовите храсти, сега ритна зелената папрат пред чардака, сега пък понечи да ритне ябълковото дръвче. Но бог го е направил доста твърдо. Виж ти, изпотъпка глухарчетата. О, о. Ето го че идва, Мойсей, прекосяващ море от жлъч.