— Пип, значи? — повтори мистър Винески.

Дядо топло и непринудено ми дойде на помощ.

— Като бях на дванадесет години аз съм си сменял името… няколко пъти. — Той взе да брои по зъбите на вилицата. — Дик. Това беше от Дик Смъртния поглед. После… Джон. Това беше от Дългия Джон Силвър. После Хайд — това беше половината от Джекил.

— Аз пък никога не съм имал друго име освен Бърнард Самиъл Винески — заяви мистър Винески, все така заковал поглед в мен.

— Никакво ли? — потресен възкликна дядо.

— Никакво.

— Тогава какво доказателство за детство имате, сър? — попита дядо. — Или вие сте някакъв природен феномен, нещо като кораб в мъртво вълнение?

— А? — каза мистър Винески.

Дядо се пресегна и му подаде пълна чиния.

— Яжте, Бърнард Самиъл, яжте.

Мистър Винески не се докосна до чинията.

— Довърската пощенска кола…?

— С мистър Дикенс, естествено — допълни дядо. — Бърнард Самиъл, имаме нов наемател, писател, който започва нова книга и избра Пип, Ралф де, да работи като негов секретар…

— Цял следобед работихме — казах аз. — Вече сме до четвъртината.

Плеснах се с ръка по устата. Бърз тъмен облак премина по лицето на мистър Винески.

— Писател? И се казва Дикенс? Вие, естествено, не вярвате…

— Аз вярвам каквото ми каже един човек, докато не ми каже нещо друго, тогава вярвам пък на него. Подайте ми маслото — каза дядо.

Маслото му бе подадено в мълчание.

— … адска геена… — промърмори мистър Винески.

Потънах дълбоко в стола си.

Дядо разпредели пилето на парчета, препълни чиниите и каза:

— Благовъзпитан човек влезе в нашия дом. Той казва, че името му е Дикенс. Всичко, което знам, е, че така се казва. Той твърди, че пише книга. Минах край вратата му, надзърнах и да, той наистина пишеше. И какво — да се втурна и да му кажа да не пише? Очевидно е, че той има нужда да пише книгата…