Никога няма да узная как хората на Фанточини са постигнали тази изключителна и неуловима трансформация, нито пък ще попитам или ще поискам да разбера. Достатъчно е, че при всяко леко движение, когато се обръща нанякъде или втренчва поглед, нейните тайни части, елементи, подпорите на носа, изваяната брадичка и восъчно-лоеният пластичен метал бяха постоянно затоплени от обич и винаги с обич откликваха. Нейната маска не беше просто маска, а отделно лице за всеки от нас във всеки отделен миг. И когато прекосяваше стаята и докоснеше едното дете, през това време под кожата й се извършваха удивителни преливания; наближеше ли другото дете, тя се превръщаше в истинска майка именно на това дете, нагаждайки се към него чрез сраженията на собствените си фини кости.

А когато сме и тримата едновременно заедно? Тогава промените са удивително гъвкави, мънички и тайнствени. За едно по-голямо момче като мен нямаше нищо по-интересно от това да долавям, забелязвам и съхранявам тези промени и това страхотно ме увличаше и просто изпадах във възторг и обожание.

Никога не пожелах да надникна зад кулисите на вълшебника. Достатъчно бе, че илюзията вършеше работа. Стигаше, че химическият резултат бе обичта. Достатъчно бе, че бузите й са излъскани до удачния цвят, очите искряха от светлина и ръцете се разтваряха да ни приютят и приласкаят…

Всички нас, е изключение на Агата, която се съпротивляваше до последния миг.

— Агамемнон…

Това се бе превърнало в добродушна игра. Дори Агата вече не се впрягаше, но се преструваше, че се засяга. Това й даваше приятното чувство за превъзходство над тази по общо мнение превъзхождаща машина.

— Агамемнон, я! — изсумтя Агата. — Ти си т…

— Тъпачка? — предположи Баба.

— Не съм го казала аз.

— Но поне го помисли, мила моя Агонистис Агата… Аз имам много недостатъци и един от тях е, че бъркам имената. Ето на, Том много често се превръща в Тим, а Тимоти спокойно може да стане Тобиъс или Тимулти, например.