Тогава великият везир пристъпил напред и казал:

— Не искаш ли да развиеш свещеното знаме на Пророка, та да понесем учението на исляма на върховете на нашите ятагани? Нека се посъветваме дали това е волята на Аллах!

— Желанието ви ще бъде удовлетворено — отговорил халифът. — Коленичете по края на килима да се помолите!

Всички се подчинили. Килимът бил в сив цвят и по него не се виждало нищо — ни стих, ни изображение. Но едва заизричали след четеца първите думи на Фатиха, той започнал да оживява. Средната част се изпълнила е тъмнота, по която се появявали със златен блясък стих подир стих, в същата последователност, с която ги бил втъкал Ияр. Израснало зеленото, развяно знаме на Пророка и около него се стълпили всички онези фигури, които не се харесвали на Юсуф ел Кюркджи: виещи и танцуващи дервиши, софти, улеми, мисионери, срутващи се колони, храмови жреци. Всичко това идвало и заставало ясно пред очите на молещите се, докато изговорили последните думи на Фатиха:

«Води ни по Правия път. Пътя на тези, които си благословил, не пътя на заблудените, и заслужили Твоя гняв.»

Едва били тези думи изречени и изображенията почнали да се преобразяват. Били точно толкова, колкото молещи имало. И пред всеки се намирало удивително приличащото си, но разкривено изображение на неговото собствено верую.

Четецът на молитвата скочил изплашено и извикал, изпълнен с ужас:

— Не, не, това не съм аз! О, Аллах, направи така, че да бъда друг!

Тогава халифът Ел Акил слязъл от своя трон, застанал по средата на килима и рекъл:

— Вие всички сте това, което виждате тук. Килимът показва характерностите на вашето верую. Внимавайте сега какво ще се случи!

Те вдигнали погледи, изпълнени с удивление, какво ли щяло да се случи. Неговото лице се променило, снагата му станала друга, вече не халифът, а Ияр, тъкачът, стоял на своя килим. Той вдигнал повелително ръка и заприказвал: