Неизвестно как, но тълпата бе разделена и една врата се разтвори широко, за да ги пропусне, след което се затвори с трясък.

Отвън тълпата удряше и заплашваше с проклятия и беди, нечувани от жив човек. Цялата сграда на театъра се тресеше от приглушения вой, виковете и заплахите.

Бейс продължи да гледа разтърсваните, извивани дръжки и хлопащите ключалки, преди да се обърне към пазачите и човека, свит между тях.

Внезапно Бейс отскочи назад, сякаш някоя още по-неоспорима истина бе изтрещяла в пътеката между редовете.

Макар и смътно, той бе почувствал как левият му крак подритва нещо, което се завърта като плъх, преследващ опашката си по килима под столовете. Той се наведе, потърси пипнешком с лявата си ръка, напипа и хвана още неизстиналия пистолет, огледа го с невярващи очи и го пъхна в джоба на сакото си, докато слизаше заднишком по пътеката. Мина повече от половин минута, преди той да си наложи да се обърне и погледне фаталната сцена с фигурата в средата на сцената.

Ейбръхам Линкълн седеше в своя изрязан от дърво стол с високо облегало и главата му бе наведена напред под непривичен ъгъл. Широко разтворените му очи гледаха в празното. Големите му ръце бяха леко отпуснати върху страничните облегалки, сякаш се канеше всеки миг да смени положението си, да се изправи и да заяви, че критичният момент е отминал.

Понесен сякаш от студен поток, Бейс се качи по стъпалата.

— Светлина, дявол да го вземе! Повече светлина!

Изглежда невидимият осветител си спомни за какво служеха прекъсвачите. В тъмнината просветна.

Бейс заобиколи човека, седящ на стола върху сцената, и се спря.

Да. Ето я. Съвсем ясна дупка от куршум в долната част на черепа, зад лявото ухо.

— Sic semper tyrannis

Бейс рязко вдигна глава.

Убиецът, сложен на последния ред, погледна надолу, но когато видя, че Бейс не отделя очи от Линкълн, заговори на себе си, обърнат към партера: