Линкълн! Ето, това бе идея. Линкълн, роден отново.

А Фипс? Той щеше да създаде и после да отгледа именно от това дете-роботче легендарния гигант.

Нима няма да е прекрасно да застанат в ливадите около Гетисбърг, да слушат, да чуват, да гледат и душите им да потръпват, а той да е жив?

Бейс обикаляше около отпуснатата в стола фигура, спомняйки си дните и годините.

Ето Фипс, вдигнал една вечер на коктейла чаша, в която, също като в лещи, преминават поред светлините на миналото и блясъкът на бъдещето:

— Винаги съм искал да направя филми за Гетисбърг, за голямата, гъста, нетърпелива и замаяна от слънцето тълпа, в самия край на която един фермер и синът му правят всичко, за да слушат, но не могат да чуват; те се опитват да уловят отнасяните от вятъра думи на високия оратор върху отдалечената трибуна, грамадният мъж с цилиндъра, който в същия миг го сваля, поглежда в него, сякаш там е струпана душата му, надраскана върху обратната страна на листове за писма, и започва да говори…

И тогава фермерът измъква сина си от навалицата, като го повдига нагоре и момчето сяда на раменете му. Така деветгодишното момче, един съвсем крехък товар, се превръща в очи и уши на мъжа, който нито чува, нито вижда президента и само гадае какво казва той на голямото море от хора край Гетисбърг, а гласът на президента ту се издига и разнася ясно, ту изчезва, грабнат и разпилян от вятъра, който духа срещу слабия бриз. Преди него е имало много оратори, цялата тълпа е смазана от вълнените дрехи и потта и всички се въртят и блъскат с лакти също като в скотобойна, а фермерът, който е вдигнал глава към своя син върху раменете си, шепти жадно:

— Какво казва? Какво?

И момчето навежда глава, обръща към вятъра ухото си, по което има мъх като по праскова, и отговаря:

— Преди осемдесет и седем години…

— Да?

— Нашите бащи създадоха…

— Да! Да?

— На този континент…