Животът беше скучен: работехме, а в свободното си време задиряхме чуждите жени, играехме на лотария. И много пиехме: евтин, силен концентрат, произвеждан на около десетина мили. Понякога беше с етикет на скоч, друг път на водка или бурбон, но винаги се получаваше от едни и същи дестилационни колони. По нищо не се отличавах от останалите… освен веднъж, когато спечелих от лотарията. Тази печалба ми осигури билет за пътуване към лелеяната цел. Преди това просто съществувах.

Майка ми също работеше в мината. След като баща ми загина при пожар в рудника, тя ме отгледа с помощта на детските ясли на фирмата. Добре си живеехме двамата до онази психична случка. Имах проблем с моето момиче, а после за известно време просто не можех да стана от леглото. Наложи се да ме приберат в психиатрията.

Прекарах почти една година, а когато ме изписаха, майка ми бе починала.

Признавам, че грешката бе моя. Не искам да кажа, че съм я планирал, само че ако не трябваше да лекува мен, майка ми щеше да е жива. Нямахме достатъчно пари за лечението и на двама ни. Аз имах нужда от психотерапия, а тя от нов бял дроб. Бедната! Не можа да си го купи и затова умря.

След нейната смърт не ми се живееше в същия апартамент, но или трябваше да остана в него, или да отида в бекярско общежитие. Не харесвах идеята да живея всред много мъже. Разбира се, бих могъл да се оженя. Не го направих. Силвия, момичето с което имах проблеми, отдавна бе изчезнала, но не защото не исках да се оженя за нея. Вие може и да сте на друго мнение и да си го обяснявате с моето психично разстройство или пък с факта, че целия живот съм прекарал с майка си.

Това не е вярно. Много обичах жените. Щях да бъда много щастлив, ако се бях оженил и имах дете. Не обаче като работник в мините. Не исках да оставя син сирак, както се бе случило с мен.

Пробиването на дупки за взрив е адски тежка работа. Сега се използват парни горелки с хичиянски нагревателни бобини и шистите се режат като кашкавал.