Винаги ми е било трудно да повярвам. И сега не го вярвам, но никога не отидох да проверя.

Освен миризмата и шума тази работа създаваше навсякъде едно потискащо усещане. През омарата слънцето изгряваше оранжево-червено. Постоянна миризма. Ден и нощ тътнеж на екстракционните пещи, в които се пече и смила мергеловия варовик, за да се извлече керогена. Грохотът на конвейерите, които изкарват навън отработените шисти.

За извличане на земното масло рудата се нагрява и се разширява като пуканка. Поради нарасналия й обем тя не може да се върне обратно в рудника. Ако изкопаете планина от шиста и извлечете земното масло, останалата шлака е толкова голяма, че се натрупват най-малко две планини. Така непрекъснато се създават нови пустинни планини.

Топлината от екстракторите нагрява посевките от култури, маслото капе върху тях, а сепараторът обира израсналия слуз, изсушава го, пресова го… и на следващия ден се появява на трапезата под формата на някакво ястие.

Невероятно! Някога нефтът направо е бликал от земните глъбини, а са го използвали единствено като гориво за автомобили.

По телевизията показваха клипове за повдигане на духа. Изтъкваха колко важна е нашата работа и как изхранването на света зависи от нея. Всичко това е вярно. Не е необходимо непрекъснато да ни го напомнят. Ако не вършехме тази работа, в Тексас щеше да настъпи глад, а кърмачетата в Орегон щяха да боледуват от кважиоркоза. Това бе всеизвестно. Дневно произвеждахме пет трилиона калории, което представляваше приблизително половин дневна дажба протеин за една пета от населението на Земята. Всичко това се получаваше от дрождите и бактериите, израснали от нефтените шисти в Уайоминг и част от Юта, Колорадо и нефтените пясъци от Атабаска. Но какво щяха да правят всичките тези хора, когато и последната капка от въглеводород се превърне в дрожди?