— За нищо конкретно не мисля.

— Остави ума си да блуждае и ми съобщи първото, на което се спре, Боб.

— Спомням си… — казах и спрях.

— Какво си спомняш. Боб?

— Гейтуей?

— Звучи повече като въпрос, отколкото като съобщение.

— Може. Не съм виновен затова. Спомням си Гейтуей.

Имаше за какво да си го спомням. Оттам са ми и парите, и гривните, и всички други неща. Това беше, чакай да видя, на 31 ден от Орбита 21, което значи, като го пресметна, преди шестнайсет години и два месеца. Бях излязъл от болницата само за трийсет минути и не можех да чакам да си взема възнаграждението, защото трябваше да хвана кораба и да офейкам.

Зигфрид вежливо напомни:

— Моля те, Роби, кажи за какво мислиш.

— Мисля за Шикитей Бакин — отговорих аз.

— Да, спомням си, споменавал си го. И какво си мислиш за него?

Не отговорих. Старият сакат Бакин живееше в стая до моята, но не ми се щеше да обсъждам това със Зигфрид. При мисълта за Шики започнах да се гърча върху постелката и ми се доплака.

— Изглеждаш разстроен, Боб.

Отново не му отговорих. Шики беше почти единствената личност на Гейтуей, с когото се сбогувах. Беше странно, тъй като имаше доста голяма разлика в общественото ни положение. Аз бях космонавт-изследовател, а Шики беше най-обикновен боклукчия. Плащаха му колкото да преживява. Работата му не беше особено важна, но дори и на Гейтуей трябваше някой да събира боклука. Рано или късно Шики щеше да стане много стар или много болен, за да може да върши каквато и да е работа. Тогава, ако има късмет, ще го изхвърлят в откритото пространство и ще умре. Ако ли пък няма късмет, може би ще го изпратят на някоя планета. Не след дълго там също ще умре, но преди това, в продължение на няколко седмици, ще изживее ужаса на безпомощно, сакато същество.