Насочих се към онази част от мозъка си, където знаех, че ще ме заболи. Беше ме боляло и по-рано. Преживяванията ми като малък, едва седемгодишен, когато марширувах в парка „Рок“ начело на група деца и се молех някой да ми обърне внимание. Или пък когато бях вън от реалното пространство и знаех, че сме попаднали в капан, а от нищото под нас, широко ухилена, се задаваше призрачна звезда. О, имах стотици такива спомени и всички те ми причиняваха болка. В указателя на паметта ми те са ясно обозначени: „болезнени“. Знаех къде да ги намеря, но не знаех как ще се почувствам, ако ги изкарам. Ако си стоят там, няма да има никаква болка.

— Чакам, Боб — подсеща ме Зигфрид.

— Мисля — отвръщам аз. Докато лежах, ми дойде наум, че ще закъснея за урока по китара. Това ме подсеща за нещо и поглеждам пръстите на лявата си ръка, за да видя дали ноктите ми не са много дълги, или пък случайно кожата на пръстите ми не е станала по-твърда и по-дебела. Не свирех добре. Повечето хора обаче на са много критични, а на мен свиренето ми доставяше удоволствие. Не е трудно. Трябва само редовно да се практикува и да се помни. Чакай да видя, казвам си, как се преминаваше от до-мажор в си-бемол?

— Боб — обажда се Зигфрид, — този сеанс не е много резултатен. Остават ни само около десет-петнадесет минути. Защо просто не споделиш първото нещо, което си спомняш… сега?

Премълчавам първото и му съобщавам второто.

— Първото нещо, което ми идва наум, е как плачеше майка, когато почина баща ми.

— Мисля, че това не е първото нещо. Боб. Позволи ми да отгатна. Първото нещо не е ли свързано с Клара?

Почувствах тежест в гърдите! Пламнах! Дъхът ми спря! Сякаш отново я виждах, такава каквато беше преди шестнайсет години и нито ден по-стара… Отговарям:

— Всъщност, Зигфрид, мисля, че исках да ти говоря за майка си. — Усмихвам му се мило.