— Не се тревожи за това, Роб — отговаря Зигфрид, — капацитетът ми е достатъчно голям.

Избърсах сълзите си с една от хартиените салфетки, които Зигфрид предвидливо бе оставил до постелката ми, без да кажа нищо.

— В действителност имам свободен капацитет — продължи той. — Ти си този, който трябва да реши дали да продължаваме с тези сеанси, или да ги прекратим.

— Имаш ли нещо за пиене в стаята за почивка?

— Имам, но не е такова, каквото ти харесваш.

Казаха ми, че на последния етаж на тази сграда има много приятен бар.

— Чудесно! Просто се чудя за какъв дявол седя тук.

Петнайсет минути по-късно, след като бяхме уточнили часа на сеанса за следваща седмица, пиех чай в стаята до кабинета. Ослушах се, за да чуя дали следващият пациент бе започнал да крещи, но не можах да доловя нищо.

Измих си лицето, сложих си вратовръзката и пригладих косите си. Качих се до бара да обърна едно набързо. Оберкелнерът ми бе познат. Настани ме на една маса с изглед на юг към водите на по-малкия залив на Балона и насочи поглед към едно стройно зеленооко момиче с бакърен цвят на кожата. Поклатих отрицателно глава. Обърнах се за малко да се полюбувам на източените й крака, после станах и като се чудех къде да отида на вечеря, се отправих към учителя по китара.

2.

Откакто се помня, винаги съм искал да стана изследовател. Трябва да съм бил не по-вече от шестгодишен, когато родителите ми ме заведоха на панаир в Шайен. Какво ли само нямаше там? Хот-дог, пуканки, балони от цветна хартия, напълнени с водород, цирк с кучета и коне, рулетки, хазартни игри, конни надбягвания. Имаше и един брезентов павилион. Входът беше един долар. Вътре бяха изложени предмети, намерени в хичиянските тунели на Венера: молитвени ветрила и огнени перли, огледала от истински хичиянски метал по двайсет и пет долара парчето.