Той се приближи, наведе се към мен и се взря в лицето ми. Останах да седя на мястото си, без да помръдвам. После тибусът отстъпи назад, изплю се на земята и каза:

— Има лице на мъж, ала душата му е на страхливец, иначе не би понесъл толкова търпеливо моя презрителен поглед. Лъвът позволява на чакала да върви по дирите му и е твърде горд, за да се обърне към него. Нека и гяуринът тръгне с нас, но да язди винаги най-отзад, ако не иска да го смачкам с крак като някакъв паразит!

Спокойно посрещнах тази обида, защото не сметнах за уместно и на него да доказвам, че не съм такъв, за какъвто ме мислеше.

Ето че в този момент Абрам бен Сакир нареди да натоварят камилите. Докато хората му вършеха тази работа, той използва случая да се приближи до кабира. Видях, че двамата завързаха разговор, а после той дойде при мен.

— Сихди, този човек знае езика на племето хауса. Даде ми няколко отговора на този език.

— Значи е туарег.

— И все пак не ми се вярва. Предводителят на тибусите би го разкрил. На него просто му личи, че е голям и опитен воин.

— Не се заблуждавай! Самият тибус трябва да се радва, ако не го разкрият.

— Какво искаш да кажеш?

— Разбойник за разбойника е смъртен враг и единият струва колкото другия.

— Не те разбирам.

— И не е необходимо. Нищо не би могъл да промениш.

— Ще тръгнеш ли с нас, макар че ти разрешиха да яздиш само подир кервана?

— Кой го каза?

— Тибусът.

— Той няма право да ми заповядва. Аз съм свободен човек и ще яздя както и където си искам.

Търговецът поклати глава и се отдалечи. Аз заведох моята хеджина при водата и я оставих още веднъж да се напие до насита. Намиращите се при извора тибуси се отдръпнаха от мен, сякаш бях прокажен.