— Сихди, знам какво да му кажа — прекъсна ме той. — Не се безпокой, няма да изгубя присъствие на духа!

Той се отдалечи, а аз отново се промъкнах в процепа, по който вървях, докато стигнах до споменатия ръб на скалата, откъдето добре виждах носилката.

Случайно и Камил се появи в полезрението ми. Видях го как с бавна крачка се отдалечи навътре в пустинята, после спря на едно място и като се обърна с лице на север, зачака. Тъкмо се питах вече колко ли време ще ми се наложи да седя в процепа, когато той изведнъж се обърна и с големи скокове побягна обратно към бивака, като не преставаше да крещи:

— Ездачи, идват много ездачи! Хора, елате бързо и вижте, кои ли са те! Сигурно са туарегите, за които спомена моят сихди!

Всички керванджии изтичаха навън от бивака и тахтиреуаната остана без охрана. Само след секунди се озовах при нея и рязко дръпнах завесите. Предположението ми се потвърди. Видях момченце с тъмен цвят на кожата и черна коса, което бе на около пет години. Бяха го вързали. Освободих го с няколко бързи движения на ножа, после го грабнах, издърпах го навън и бързо се втурнах обратно през процепа в скалите. Зад мен се разнесоха вече викове:

— Туарегите, туарегите! Бързо на камилите!

— Кротувай и не се бой, аз ще те спася! — прошепнах аз на момчето на арабски, защото не владеех езика на туарегите. То или ме разбра, или просто от страх не се помръдна.

Възможно най-бързо се промъкнах през процепа. Отвън Камил ме очакваше вече край моето животно. Подадох му детето и се качих на седлото. В същия момент дочухме първите изстрели. Той вдигна момчето, за да го поема, и се втурна към своята камила. После, без да ни забележи някой, ние се отдалечихме, докато зад нас вече бушуваше ожесточена схватка.

Отначало следвахме проточилите се навътре в пустинята скали, а когато стигнахме до самите планински възвишения, яздихме два часа успоредно на тях в полите им, докато най-сетне се добрахме до едно място, което ми се стори подходящо за моята цел.