Той в изстъпление разкъса от себе си тревирения костюм и се успокои, едва когато се загърна в дрехата на своето свободно племе. После дълго седя, мрачно втренчен в пламъците на огъня. Така потиснато гледаше огъня и цялото племе.

— Но, Увак — меко възрази една от жените, — може би у нашите нещастни потомци умът само дреме и все пак има някаква надежда.

— Техният ум! — Увак презрително се усмихна. — Тялото им е станало хилаво, защото машините умишлено са ги приучили на неистинска храна. Представяте ли си: те не могат да отгризат пищялната кост и никога не ядат сурово месо! Отвратителна храна, хилаво тяло — как може тогава да оцелее умът? Ето ние — в гласа му зазвуча гордост, — ние всичко помним, нали?

— Да — тихо прозвуча в отговор.

— Цялото наше умение, всичките си знания ние държим в главите си, нали?

— Да!

— Ето: ние помним всички навици на зверовете, всички миризми, всички пътечки, всички наши предания и занаяти. Всеки от нас държи в главата си всичко, което е необходимо за племето. А те нищо не могат да запомнят без подсказването на техните паметни знакчета — такива едни мънички чернички белегчета, които те наричат писменост. Толкова им е отпаднал умът!

— Значи, хората вече нямат бъдеще! — тихо въздъхна мъдрата стара Олла. — Горките ни деца!

И тя закри с ръце лицето си. И не забеляза, че малкият й правнук, който през цялото време увлечено майстореше нещо, забута по камъка малка каручка и в пещерната тишина звънна първото в историята колело.