В яростта си, че не го е намерил, той бе превърнал всичко наоколо в мъртвило. Оголените скали приличаха на каменоломни. Чинарите, на които се бях зарадвал така много при минаването ми оттук, бяха неузнаваеми. Дебели стволове лежаха на земята, изтръгнати заедно с корените; мощни клони бяха усукани и заплетени, като че ли бяха въжета. Най-големият чинар беше изгубил всичките си клони. С многобройните си рани сега той представляваше жалостива гледка. Но къде бяха? Отсреща стоеше един кон, оседлан по индиански маниер, кон с червеникав косъм, който късаше с апетит листата от едно огромно, хаотично омотано кълбо от храсти. Това беше конят на Малкия Елен.

Насочихме конете си към него и какво да видим: беше изтръгнат из корен огромен чинар; при падането му неговите жилави корени бяха повдигнали със страшна сила цялата земна маса, в която бяха вкопани. Под тази огромна маса от корени и пръст беше зейнала дълбока дупка, която водеше надолу подобно на пещера. И вътре в нея седяха русият Йозеф и младият апач, където се бяха скрили от дъжда зад гъстия навес, образуван от корените. Като ни видяха, по лицата им се изписа доволна усмивка. Майката слезе бързо в ямата, за да притисне сина до сърцето си. Апачът изскочи навън и попита:

— Сега вярват ли моите бели братя, че познавам признаците на «много гладния вятър»?

— Вярваме — отвърнах аз. — Как се спасихте?

— Малкият Елен беше скрил коня си навътре в храсталаците. Доведе го и го възседна заедно със синеокия бледолик, за да избяга от вятъра. Когато вятърът насити глада си, Ишарсютуха насочи коня си насам и намери това, което беше търсил заедно с младия бледолик от три дни.

— Значи си се срещал тайно с Йозеф?

— Да. Той е син на мъжа с торбичките, който е бил убит тук. Ела и виж къде Горящата Лула е бил заровил златните зърна!

Той ни отведе от другата страна на изтръгнатата земна маса. На това място, недалече от дънера, земята се беше пропукала и ние съзряхме две кожени чувалчета, станали от влагата бяло-сиви, които се оказаха напълнени със златен прах и златни зърна.