Татко се хвана с две ръце за главата.

— Покривчици.

— Какво? — не разбра мама.

— Покровски — каза таткото. — Отивам на сутрешна визита при Покровски.

— Но той ще отвори чак в десет.

— Ще изчакам — реши татко със затворени очи.

Тази вечер и през още седем безумни вечери и почти нощи люлката на верандата тихо поскърцваше — напред-назад, напред-назад. Скрилият се в дневната татко явно изпитваше ожесточено облекчение всеки път, когато дърпаше от десетцентовата си пура и червената й светлинка осветяваше невъобразимо трагичното му лице. Люлката на верандата изскърца. Той зачака следващото скърцане. Дочу меки като криле на пеперуда звуци, лек смях, някакви много приятни за момичешки уши думички.

— Моята веранда — каза татко. — Моята люлка — прошепна той на пурата си. — Моята къща. — Зачака поредното скърцане. — Боже мой.

Отиде до сандъка с инструменти и излезе на верандата с масльонка в ръка.

— Не-не, не ставайте. Стойте си. Ето, тук и тук. — Смаза лоста на люлката.

Бе тъмно. Не можеше да види Мариана, но я помириса. От миризмата на парфюма й едва не падна в розовия храст. Не успя да зърне й кавалера й.

— Лека нощ — каза той. Влезе, седна и се заслуша. Скърцането вече го нямаше. Сега се долавяше единствено нещо, което вероятно бе пърхащото сърце на Мариана.

— Сигурно е много приятен — отбеляза мама от прага на кухнята и избърса една чиния.

— На това се надявам — прошепна татко. — Нали затова им позволявам всяка вечер да седят на верандата.

— Толкова дни са неразделни — каза мама. — Едно момиче не излиза толкова много пъти с приятен младеж, освен ако не е сериозно.

— Може пък да й предложи тази вечер! — радостно предположи татко.

— Едва ли, толкова рано. А и тя е твърде млада.

— Въпреки това може и да се случи — размишляваше на глас той. — Трябва да се случи, дявол да го вземе.

Баба се изкиска от креслото си в ъгъла. Звукът бе като от прелистване на страниците на древна книга.