Два часа след обяд отново потеглихме, но не яздихме на североизток, както ни бе посъветвал оня, а по старата си посока, за да стигнем по-рано реката. Ако тръгнехме сетне по течението й, бихме могли да отидем и на остров Аба при английския мисионер.

Пътят досега минаваше през гола, изсушена степ; почвата беше твърда, но с лекота се натрошаваше на прах под копитата на конете ни. Ето защо не бе за чудене, че след около час веднага се наби на очи една следа идваща от югозапад. Беше широка и аз слязох от коня да я прегледам. Внимателното изследване показа, че е оставена от най-малко шестдесет коня и камили и водеше към Нил в посока, изцяло съвпадаща с нашата.

При всички случаи това бяха баггара. Те използваха волове за езда и се качваха на коне само при ловни и бойни походи. Така че оставаше само да се отгатне кое по-точно. Не бе трудно да се намери отговорът, понеже на лов не се вземат толкова много камили. Тези, които бяха яздили оттук, следователно се връщаха от война и тъй като по онези местности войната означава грабеж, по-конкретно лов на роби, бях убеден, че следата е от гхазуа — военен поход с цел нападение на чернокожи и отвличане на роби.

Още стояхме на същото място, когато забелязахме да се задава в галоп от югозапад, сиреч оттам, откъдето идваше дирята, отряд от около двадесетина ездачи.

— Ефенди, това са негри — обади се Бен Нил. — Отдалеч виждам черните им лица. От кое ли племе са? В тази местност освен шиллуки други черни няма.

— Не са шиллуки, защото те живеят само край бреговете на Нил, докато тези идват от вътрешността на степта. И тъй като се придържат точно по дирята, мога да предположа, че са преследвачи на миналите оттук ловци на роби.