Униформеният тайландски митничар погледна тъмнолилавия паспорт, после бордната карта и накрая лицето зад стъклото. Мъж на средна възраст, леко загорял, гладко обръснат, наскоро подстригана стоманеносива коса, мека бяла копринена риза, копринена вратовръзка от „Джим Томпсън“, кремав копринен костюм. Митничарят пъхна паспорта под стъклото.

— Сауат-ди, краб — измърмори англичанинът. Тайландският служител кимна и се усмихна на благодарността, изречена на родния му език, обикновено невъобразимо труден за чужденците.

Някъде не много далеч пътниците от Сидни слизаха от боинга и вървяха по дългите коридори към митницата. Последваха ги транзитните пътници и самолетът остана празен. Поддържащият персонал можеше да започне да чисти петдесет и деветте реда седалки — задача, в резултат на която щяха да напълнят четиринадесет чувала с боклук. Стиснал куфарчето си от крокодилска кожа, господин Сеймор спокойно продължи към чакалнята на първа класа, където го посрещнаха две поразително красиви тайландки, настаниха го и му поднесоха чаша бяло вино. Той зачете някаква статия в списание „Форбс“. Беше един от двадесетте пътници в голямата, прохладна и луксозна зала.

Господин Сеймор не беше забелязал, тъй като не си бе направил труда да погледне, ала докато се регистрираше, се беше намирал само на няколко метра от гишето на бизнескласата. Боинг 747–400 на „Бритиш Еъруейз“ има четиринадесет места в първа класа, от които щяха да са заети десет, четири от пътници, идващи от Сидни. Господин Сеймор бе първият от шестимата, качили се в Банкок. Двадесет и трите места в бизнескласата щяха да са заети, осемнадесет с пътници, качващи се в тайландската столица. Те се бяха редили на опашка на няколко метра от гишето на първа класа.