— Заеми, се с нашите животни — помолих. — Аз ще отида да потърся Емир ел Селселе, Господаря на земетръса!

Знаех, че лъвът бива наричан така заради мощния му рев.

— Говори по-тихо! — помоли старецът страхливо. — Ако те чуе, изгубен си! Ще дойде насам и ще те разкъса на парчета.

— Аллах акбар! (Велик е Аллах!) — завайка се Махмуд, голиатът. — Да не се е вселил бесът в тебе, господарю, че искаш страшната котка, която има повече сила от сто шейтана, събрани на едно място, да ти изръфа месата и натроши костите ти?

— Нима Махмуд ел Кебир има страх и ужас в сърцето? — попитах го аз.

— Аз? Сихди, ако ме беше запитал някой друг, щях да го удуша на място. Махмуд бен Мустафа Юсуф Яакуб Ебн Башар никога няма страх и ужас, това го знаеш много добре. Но той не е млад и нито достатъчно тлъст. Лъвът хич няма да пожелае да го яде!

— Той няма да те изяде, ти ще останеш при конете!

Никой не беше по-радостен от тази заповед от него. За да задържи и мен, той се впусна в най-картинни описания на опасността, която ме очакваше. Нищо не помогна. Извадих двуцевката си. Беше мечкоубиец, закупена от «Фронт Стрийт» в Сейнт Луис. Никога не беше ми изневерявала и всеки изстрелян от нея коничен куршум бе изпълнявал своя дълг. Знаех, че няма да ми засече, а това беше най-главното.

— Хамдуллиллах (Слава на Аллах) — рече старецът със зарадвана физиономия. — Аллах е състрадателен и милостив. Той те изпрати при нас и ще благослови оръжието ти!

Беше разпознал в мое лице европееца. Жителят на източните страни смята всеки франк, който носи пушека, за изкусен стрелец и има респект от него, защото знае, че притежава куража да излезе сам насреща на всяко диво животно.