— Ти се каниш да пътуваш в Бахр бела мах, Морето без вода, което вие наричате Сахара?

— Да.

— Имаш ли си вече джеммел, камила, каквато ти подобава?

— Не!

— Погледни това животно! То е хеджин, бишарин-хеджин, второ като него няма по цяла сахел. То е твое, подарявам ти го!

Поисках да възразя, понеже бях чувал за цената на една бишари, ала той ми даде знак да мълча с толкова повелителен поглед, че отложих протеста за по-късно. Сега продължи пътя си, тръгвайки пак пред мен.

Защо бяха скрити тези камили тук, в царството на лъва? Откъде тези наглед толкова бедни пастири имаха такова множество скъпоценни животни? По каква причина бяха само ездитни и не товарни? Защо бе говорил за милост и прошка там, където дължеше само благодарност?

Мъжът имаше зли очи. Не можех да си отговоря на тези въпроси и реших да бъда предпазлив.

Хеджан бей, Унищожителя на кервани

Керванът преди дълго време беше напуснал Ауджила и по мои сметки отдавна трябваше да сме достигнали Сива. Старият шейх ел джемали, както бива наричан старшият на камиларите, никак не ми харесваше. Неговият мрачен, отблъскващ характер не будеше доверие. Още завчера ни увери, че Сива е близо, а пък и днес не виждахме следи, които да говорят за близостта на оазис, или както го нарича арабинът «уах». Последната капка вода беше отдавна погълната, меховете се спаружиха. Трябваше да ядем противното брашно от дуррха сухо, както си беше направо от торбичката. Атмосферата обгръщаше телата ни като разтопен бронз, а земята гореше като нажежено желязо.