Същият контраст се наблюдаваше между двете страхотни четки, които служеха на учителя по фехтовка за мустаци и трите белезникави косъма, щръкнали върху дългия нос на неговия помощник. Да, защото този мирен пътник бе също учител по фехтовка и можем да ви уверим, че при нужда той умело въртеше страховитата шпага, която се блъскаше в хълбоците на магарето му. Казваше се Амабл Паспоал. Беше родом от градчето Вилдийо в Долна Нормандия, което оспорва фамозната слава на Конде сюр Ноаро като родина на заклети гуляйджии. Приятелите му на драго сърце го зовяха брат Паспоал, било заради външността му на духовник, било защото преди да препаше шпагата е бил прислужник на бръснар и слуга в една алхимическа лаборатория. Беше грозен, откъдето и да го погледнеш, въпреки сантименталната искрица, която припламваше в сините му примигващи очи всеки път, когато нечия червена плюшена пола пресечеше пътеката. Кокардас-младши, напротив, можеше навсякъде да мине за един много хубав непрокопсаник.

Двамата едва-едва кретаха под южното слънце. Кончето на Кокардас се препъваше във всяко камъче, а „аждраханинът“ на Паспоал капризнечеше на всеки десет метра.

— Ама че работа, любезни — произнесе Кокардас с ужасен гасконски акцент, — вече втори час се любуваме на дяволския му замък в тази прокълната планина, а ми се струва, че той се движи толкова бързо, колкото и ние.

— Търпение, търпение! — пропя носово според нормандската гама Паспоал. — Ще стигнем достатъчно рано за онова, което имаме да вършим там.

— Бога ми, братко Паспоал — тежко въздъхна Кокардас, — при малко по-добро поведение и с нашите заложби щяхме сами да си подбираме работа…

— Имаш право, друже Кокардас — отвърна нормандецът, — но нашите страсти ни погубиха…

— Комарът, карамба! Виното…

— И жените! — добави брат Паспоал и вдигна очи към небето.