Тя беше облечена в испанска носия. Три реда дантели се вплитаха в черния кехлибар на къдриците й. Макар че нямаше още и двайсет години, тъгата вече бе оставила своя отпечатък върху гордия и чист рисунък на устните й. Но колко ли светлина пораждаше тяхната усмивка, колко ли лъчи проблясваха в очите й, засенчени от витата копринена дъга на дългите мигли! Отдавна, много отдавна не бяха виждали Орор да се усмихва.

— Всичко ще се оправи, щом стане госпожа принцесата — казваше баща й.

След второто блюдо, Орор стана и поиска разрешение да се оттегли. Госпожица Изидор хвърли дълъг и изпълнен със съжаление поглед към баничките, конфитюрите и сладката, които слугите поднасяха. Задълженията и я принуждаваха да последва младата си господарка. Веднага щом Орор излезе, маркизът се развесели и каза:

— Принце, дължите ми реванш на шах… Готов ли сте?

— Винаги на вашите заповеди, драги маркизе — отвърна Гонзаг. По нареждане на Кайлюс донесоха една масичка и шахматната дъска. За петнайсетте дни откакто принцът се намираше в замъка, това беше най-малко сто и петдесетата партия.

Подобно увлечение по шаха за един трийсетгодишен мъж с името и фигурата на Гонзаг би трябвало да даде сериозен повод за размисли. От двете — едно: или се беше влюбил пламенно в Орор, или наистина възнамеряваше да прибере зестрата и в сандъците си.

Шахматната дъска се донасяше всеки ден, както след обяд, така и след вечеря. Простодушният Резето не беше дори посредствен играч, но всеки път Гонзаг се оставяше да бъде победен в една дузина партии, след което, без да напуска бойното поле, Резето победоносно заспиваше в креслото си, хъркайки като праведник.