Голямата част от думите му, които влизаха в старателно измитите и подсушени уши на Арнолд, Невъл, Бауър и компания, оставаха неразбираеми. Но тонът беше явно заплашителен. Всички бяха забили очи в господин Хувърд.

— Вие принадлежите към коренно различна раса. Оттам идват вашите интереси, вашите принципи, вашето непослушание — продължаваше своето встъпително слово той. — Вие не сте хора, вие сте деца. И докато не станете възрастни, не трябва да имате никаква права и превилегии.

Той направи пауза и изящно седна на мекия стол, сложен зад отърканото до блясък учителско писалище.

— Живеете в света на фантазиите — рече, мрачно усмихнат. — Но край, никакви фантазии в моя клас! От мен ще научите, че когато те пляснат с линийката по ръцете, това не е фантазия, не е вълшебна приказка и не е коледен подарък — той изпуфтя, доволен от шегата си. — Е, наплаших ли ви? Ами че вие това си заслужавате! Искам да не забравяте къде се намирате. И да запомните — аз не се страхувам от вас!

Доволен от себе си, той се изпъна на стола. Очите на децата бяха приковани върху него.

— Хей, вие там, какво си шепнете? За черната магия ли?

Едно момиченце вдигна ръка.

— А какво е това черна магия?

— Ще го обсъдим, когато двете ви приятелчета си признаят за какво си бъбрят. Хайде, млади хора, чакам.

Надигна се Доналд Бауър.

— Вие не ни харесвате. Ето за това си говорихме. — И си седна на чина.

Господин Хувърд сви вежди.

— Уважавам откровените хора, истина е. Благодарен съм за честността ти. Но не търпя никакви дързости, затова днес ще останеш след часовете да измиеш всички чинове в стаята.

Връщайки се у дома, господин Хувърд срещна четирима от учениците в своя клас. Удари с бастунчето по плочника и се спря до тях.