Бях петнадесет или шестнадесетгодишен, когато за пръв път се запознах с творчеството на знаменитата съветска писателска двойка. Докато учех в гимназията, работех всяко лято като доброволен сътрудник на бургаската общинска библиотека, която тогава се ръководеше от писателя Стефан Станчев. Раздавах книги на учениците, правех отчети и статистики, а срещу „изгубеното“ време имах достъп до огромното (така ми се струваше тогава) книжно богатство на библиотеката и (което беше най-примамливо) до ония книги, които не се даваха на всеки. А това бяха преди всичко малкото на брой, често пъти осакатени от преводачите и цензурата романи, повести и сборници с разкази на писатели от оная далечна и близка северна страна, която се намираше на отсрещния бряг на морето, а името й се споменаваше шепнешком и с това ставаше още по-интересна и загадъчно за нас, хлапаците от пристанищния град.

През един горещ юлски следобед, когато в читалнята на библиотеката имаше само пет-шест мълчаливи, съсредоточени в разлистване на списания и вестници старци-пенсионери, аз се ровех сред прашните томове в един от най-отдалечените библиотечни шкафове. В ръцете ми между другото попадна и едно доста дебеличко, със скучната сива библиотекарска подвързия томче. Разтворих го и с учудване открих, че авторите са двама. Такова писателско съдружие дотогава не бях срещал; Това ме заинтересува и макар че странно звучащото съчетание на имената Илф и Петров ми бе непознато, зачетох първата страница.

След малко до мен седеше моят приятел, с когото работехме заедно в библиотеката. Той дойде твърде изненадан от това, че стоя в дъното на библиотеката и се кискам сам в полумрака. Двамата жадно разгръщахме изпомачканите, измърсени от любопитни пръсти страници, а когато стигнахме до онова място, където предприемчивият отец Фьодор започва да развъжда зайци и да си ги яде сам, като не може да насмогне на прираста им, смехът, неудържимият младежки смях избухна, наруши спокойствието на сънените читатели и накара един от тях да отиде лично в кабинета на директора Стефан Станчев и да се оплаче от нахлулите в тая пенсионерска „светая светих“ гамени (тогава понятието хулигани още не съществуваше).