Попадията Катерина Александровна приготвяше масата за вечеря. През свободните си от вечерня дни отец Фьодор обичаше да се храни рано. Но сега, снел калимавката и съблякъл ватираното си расо, отчето бързо отиде в спалнята, за почуда на попадията, заключи се там и с глух глас започна да напява „Достойно есть“.
Попадията седна на стола и боязливо зашепна:
— Намислил е пак нещо…
Пламенната душа на отец Фьодор не знаеше покой. И никога не го е знаела. Нито тогава, когато бе още Федя — възпитаник на духовното училище, нито когато бе мустакатият семинарист — Фьодор Иванич. От семинарията Востриков се прехвърли в университета и учи в Юридическия факултет три години, но през 1915 година се уплаши да не бъде мобилизиран и отново се върна на духовното поприще. Отначало бе ръкоположен за дякон, а след това за свещеник и назначен в околийския град Н. И винаги, във всички етапи на своята духовна и гражданска кариера отец Фьодор си оставаше сребролюбец.
Отец Фьодор мечтаеше за собствена свещоливница. Измъчван от видението на големи фабрични барабани, намотаващи дебели восъчни въжета, отец Фьодор измисляше различни проекти, чието осъществяване трябваше да му даде основния и оборотен капитал за закупуване на отдавна набелязаната в град Самара свещоливница.
Идеите озаряваха отец Фьодор неочаквано и той тутакси се заемаше за работа. Започна да вари мраморен сапун за пране; навари го с десетки килограми. Но сапунът, макар и да съдържаше голям процент мазнини, не се пенеше и на всичко отгоре струваше три пъти по-скъпо, отколкото произвеждания от „Плуг и чук“. Дълго след това сапунът овлажняваше и се разваляше в антрето, така че когато Катерина Александровна минаваше покрай него, дори си поплакваше. А по-късно вече го изхвърлиха в помийната яма.