— Не, мили мой, карай по-нагоре — каза дебелият. — Аз вече до таен съветник дослужих… Две звезди имам.

Тънкият изведнъж пребледня, вкамени се, но скоро лицето му се изкриви на всички страни от широка усмивка; сякаш от лицето и очите му се посипаха искри. Самият той се сви, прегърби се, стана още по-тънък… Куфарите му, вързопите и кутийките и те се свиха, нагънаха се… Дългата брадичка на жена му още повече се удължи; Нафанаил се изпъна като войник и закопча всичките копчета на мундира си…

— Аз, ваше превъзходителство… Много ми е приятно! Приятел, може да се каже, от детинство и изведнъж сте се издигнали до такъв велможа! Хи-хи.

— Е, стига! — намръщи се дебелият. — Защо този тон? Ние с тебе сме приятели от детинство — защо това чинопочитание!

— Моля ви се… Какво приказвате… — захихика тънкият, като се сви още повече. — Милостивото внимание на ваше превъзходителство… Един вид като животворна влага… Ето това, ваше превъзходителство, е моят син Нафанаил… жена ми Луиза, лютеранка, тъй да се каже…

Дебелият искаше да възрази нещо, но върху лицето на тънкия беше изписано толкова благоговение, сладост и почтителна киселина, че на тайния съветник му се повдигна. Той се отвърна от тънкия и му подаде ръка за сбогуване.

Тънкият стисна трите му пръста, ниско се поклони и захихика като китаец: „Хи-хи-хи.“ Жена му се усмихна. Нафанаил удари ток и си изтърва фуражката. И тримата бяха приятно зашеметени.

1883