Отидох до оградата, взех топката, върнах се при стареца и стоях кротко, докато той изучаваше лицето ми.

— Защо плачете?

— Така ли? Виж ти. Може да е от цветята. Алергичен съм.

— Познаваме ли се? — внезапно попита той.

— Може би.

Казах му името си.

— Проклет да съм — тихо се засмя той. — Фамилното ми име е същото. Не мисля, че сме роднини.

— Надали — казах аз.

— Защото иначе щях да се сетя. Ако бяхме роднини. Или ако сме се срещали преди.

Господи, помислих си, ето как става. Алцхаймер е едно нещо. А да си отидеш завинаги — съвсем друго. Но и в двата случая забравяш. Сигурно след като преминеш оттатък, паметта не ти трябва.

Старецът стоеше и гледаше как мисля. Стана му неудобно. Взе топката от ръката ми и я пусна в кофата.

— Благодаря.

— Там има още една — казах аз, затичах се надолу по склона и я донесох, като бършех очите си.

— Все още често идвате тук.

— Все още ли? Защо не? — попита той.

— Нищо, просто се чудя — казах аз. — Ако някога реша просто ей така да изляза на лов, ще ми е по-леко, ако сте тук.

— Със сигурност — съгласи се той.

Отново се загледа в лицето ми.

— Странна работа. Навремето имах син. Добро момче. Но си отиде. Така и не разбрах къде.

Зная, помислих си. Но не той си отиде, а ти. Сигурно така и трябва. На сбогуване хората сякаш си тръгват, а всъщност ти си онзи, който си тръгва, отдалечава се и изчезва.

Слънцето вече беше залязло и двамата вървяхме в мрака, нарушаван от самотната лампа от другата страна на улицата. Видях последната топка на няколко крачки вляво от стареца и кимнах. Той отиде при нея и я взе.

— Е, мисля че за днес бяхме дотук — каза той и ме погледна в очите. — Накъде сте?

Отърсих се от мислите си и погледнах напред.

— Всяко игрище за голф ли има деветнадесета дупка?

Старецът също погледна напред в мрака.

— Да. Разбира се. Трябва да е някъде там.