Почуках и отвътре долетя ехо.

Пъхнах ръце в джобовете си и зачаках.

Когато вратата се отвори, усмихнах се и кимнах на пъпчивата смугла прислужница с вид на пуерториканка.

— Да? — каза тя.

— Бих желал да се видя с госпожа Ивлин Фломел, ако обичате.

— За кого да съобщя?

— Брат й Карл.

— Оо, влезте, моля — покани ме тя.

Пристъпих в антре, чийто под представляваше мозайка от мънички червеникавооранжеви и тюркоазени плочки, стените бяха облицовани с махагон, а отляво помещението бе преградено от някакви растения с големи зелени листа. Един куб от стъкло и емайл на тавана обливаше всичко в жълта светлина.

Момичето се оттегли и аз се огледах в търсене на нещо познато.

Нищо.

Така че, зачаках.

След малко прислужницата се върна, усмихна се, кимна и ме покани:

— Моля, последвайте ме. Тя ще се срещне с вас в библиотеката.

Изкачих след нея три стъпала и в коридора минахме покрай две затворени врати. Третата от дясната ми страна се оказа отворена и прислужницата с жест ми посочи да вляза там. Пристъпих и спрях на прага.

Като всички библиотеки, и тази беше пълна с книги. Освен това имаше три пейзажа, единият от тях на морско крайбрежие. Подът беше покрит с плътен зелен килим. Край огромното бюро стоеше голям глобус, обърнат с Африка към мен, а зад него от край до край по цялата стена се простираше прозорец с осем крила. Но никое от тези неща не ме бе накарало да спра.

Жената зад бюрото беше облечена в синьозелена рокля с V-образно деколте и широка яка, имаше дълга коса и бретон, чийто цвят бе кръстоска между облаци по време на залез и най-външния край на пламък от свещ в иначе тъмна стая, при това естествен, както някакси знаех, а очите й зад очилата, които мисля, че не й бяха нужни, грееха сини като езерото Ери в три часа в безоблачен летен следобед. Нюансът на сдържаната й усмивка отговаряше на косата й. Но никое от тези неща не ме бе накарало да спра.