— Добре! — реши Линдсей. — Покажете ми помещението!

Той последва гръка през задната врата по един тъмен коридор, в чийто край съдържателят отвори отдясно една малка стая. Един поглед в нея бе достатъчен да потвърди подозрението на сър Дейвид, породило се при нескончаемото обяснение на съдържателя за правото на общ салон, обзаведено изцяло по източен маниер — с килимчета, миндери и две ниски маси. То не правеше впечатление да е предназначено за гръцки, арменски и други немохамедански посетители. Иначе тук щеше да има столове, пейки и високи маси. По-скоро, види се, бе такова, каквото Дейвид Линдсей веднага бе предугадил, а именно, че в това уютно скривалище сегиз-тогиз неколцина неверни синове на Пророка се подкрепят със забранения гроздов сок. Тук бяха подсигурени срещу неприятни обезпокоявания. Единственият прозорец на помещението се намираше на повече от два метра височина — почти под тавана, и беше толкова малък, че определено никой не би могъл да надникне отвън. А за окултните, жертвени часове пред олтара на бога на виното много добре подхождаха удобните миндерлъци, пасваше си и меката светлина на лампадата, спускаща се от средата на потона.

Линдсей разтегли тънките си устни в разположено ухилване.

— Харесва ми! Тук ще опитам вашето «Самос».

Доволен беше, че желанието му да пита за пътя го бе довело насам. Така можеше да съчетае приятното с полезното. Глътка оригинално гръцко вино в тая страна на вечното кафе не бе за пренебрегване. Той освободи от рамото ремъка с дългия далекоглед и остави страшилището заедно с огромния чадър в ъгъла. После се отпусна отмерено на мекия миндерлък.