Ненадейно от дерето долетя приглушен пукот, последван от остро съскане и високо в небето се изви червена сигнална ракета.

— Merde!

Нямаше нужда да пита. Петручи вече бе разрязал ръкава на арбалетчика и превързваше раната с ивица бял плат, по който избиваше тъмно петно.

— Има късмет — подвикна италианецът. — Костта не е засегната. С премията за рана тъкмо ще събереш пари за сватбата, а, Ив?

Пребледнелият Ив кимна и изкриви обезкръвени устни в безпомощен опит за усмивка.

— Стига глупости! — отсече Гастон и добави с познатия леден глас, на който никой не смееше да възрази: — Искам бързина.

Бандитите притихнаха, засуетиха се около фургона и след малко всички сандъци бяха подредени върху платното. Николай чу как куриерите се задават отгоре през храстите и реши, че няма смисъл да чака повече. Струваше си да мине пръв. След като не бяха успели да запазят дискретност, всяко закъснение криеше рискове.

Той стана и докато слизаше надолу, видя Деде да пристига по пътя с доволна усмивка. Ризата му беше опръскана с кръв.

— Закъсня, Деде — меко изрече Гастон. — Остаряваш…

Бандитът се сепна — не толкова от думите, колкото от тона. Погледът му се стрелна към ръцете на главатаря, очаквайки да срещне дулото на автомата, но оръжието беше преметнато на ремък зад гърба на Гастон. Пооблекчен, Деде се опита да възрази:

— За тиха работа трябва време, шефе. Вие тук го изтървахте. Откъде да знам, че има ракетен пис…

— После ще говорим — хладно го сряза Гастон. — Бягай да помагаш на другите. След четвърт час искам да ни няма.

С приведена глава и увиснали рамене обиденият Деде се помъкна към фургона, където колегите му вече бяха нагласили импровизирана маса от няколко празни сандъка. На друг сандък зад нея седеше счетоводителят Жанвие — мършав пъпчив младеж с очила в дървена рамка. Мърморейки нещо под редичкия си мустак, той развинтваше мастилницата и в същото време преглеждаше разгърнатата тетрадка с предварително разчертана таблица. Николай застана пред него.