Баска кимна — едва доловимо, но с такава властност, че Николай не усети как преодоля делящите ги крачки и застана пред него. Като със зло куче, въртеше се в главата му натрапчива мисъл. Като със зло куче, не бива да показваш, че те е страх. И все пак се боеше — не толкова от легендарния крив нож на Баска, колкото от мъртвешкия хлад на бездънните очи.

— Не е за него, момче… — Старецът изричаше френските думи грубовато, с отсечено „р“ и в същото време малко размазано и неясно. — Не е за него, тъй да знаеш.

Той помълча, без да изпуска Николай от поглед. Искаше да се увери, че е разбран. Настояваше, заповядваше да бъде разбран… Може би беше готов да посегне към ножа, ако събеседникът го разочарова. И това не идваше от виното — не, имаше нещо повече.

— За кого не е? — запита Николай. С едва доловимо движение плъзна ръка назад, към кръста си, където беше собственият му нож.

— Не посягай, момче! — отсече Баска. — По-бърз съм, знаеш. Не ми е до игри сега.

— За кого не е? — повтори Николай. Вариантът с ножа отпадаше. По-добре да се преметне надолу по склона и да отскочи зад близкото дърво. Да, така щеше да е най-добре.

— За онзи хлапак — в гласа на Баска изведнъж прозвуча умора и удивително, от това френското му произношение стана по-ясно. — Момчето с мулето. Не му е дошло още времето. И твоето не е дошло. — Той отново надигна шишето, после избърса устни с опакото на китката си и в погледа му за момент просветна насмешка. — Ти не беше по-свестен от него, когато дойде за пръв път… Помниш ли? Бензиновия склад в Кастилионе, а? Продупчената туба… Как се отърва от кучетата, момче?

За част от секундата миналото оживя, връхлетя като изстрел… не, като свистенето на куршум над безкрайния полегат склон, където билото се издига нейде недосегаемо далече в изумително синьото небе. Безмълвна, ужасена молитва… само не в тубата… не в тая проклета туба с бензин, която тежи неимоверно и бълбука при всяка мъчителна крачка към спасението.