По-младият протегна ръка. Старецът пусна топчето банкноти в дланта му и въздъхна удовлетворено.

— Така… А сега се махай! Чуваш ли? Махай се! Омръзна ми!

Лъскавото криво острие сякаш само, без чужда помощ надникна над ръба на одеялото. Николай отскочи зад близкия бор, спусна се няколко крачки надолу и когато се обърна, Баска отново надигаше бутилката.

— Луд… — промърмори другият и заслиза към прохода.

Краката му бяха омекнали, побиваха го тръпки на нервно напрежение. Зад гърба му се раздаде сух старчески смях:

— Злато, много злато, момче… Не забравяй, злато под земята!

Да имаш да вземаш, озъби се Николай. Изкуфял дъртак! Това да не е твоето време? Злато под земята… Банка ли, що ли? Че кой е луд да се пъха в банка при златото?

Докато слизаше надолу по плъзгавия килим от сухи борови иглички, младежът няколко пъти си повтори думата полугласно, сякаш искаше да я изпробва на вкус. Злато, злато, злато… Не, колкото и да се мъчеше, не можеше да възстанови звънката алчност, страстния копнеж, който някога бе внушавала тази дума. Сега от нея в устата оставаше само горчивият, отровен дъх на гниенето, разяждащо основите на света.

Боровете оредяваха. Николай седна край един къпинов храст и разсеяно се зае да разглежда смачканите банкноти. Обичайната смес — щатски долари, швейцарски франкове, руски рубли, японски йени… Опита се да ги брои и да пресмята общата стойност по текущия курс, но цифрите се объркваха в главата му и след третия неуспех той се отказа. Остана да седи така, загледан към буковата гора по отсрещния склон на клисурата. Нещо не беше наред… Целият разговор с Баска звучеше фалшиво — от началото до края. Не, хора, не живеем правилно, както би казал Мишин. Отучили сме се да разговаряме задушевно, превръщаме всяка размяна на мисли в словесен дуел само заради порочното удоволствие да утвърдим собственото си аз…