Днес вождът изглеждаше съвсем иначе. Великолепният му черен жребец развяваше дълга грива, а опашката му почти достигаше земята. Ездачът беше събрал дългата си коса в шлемовидна прическа, а в нея бяха забити три орлови пера, символът на достойнството на вожда. Шевовете на кожените му панталони и на ловната му риза бяха украсени изцяло с косите на убитите му врагове; на пояса му висяха не по-малко от тринадесет скалпа оплетени в плитки, а мантията му се състоеше изцяло от скъпоценната кожа на жълтия плъх, който сега е вече почти измрял. Беше въоръжен с нож, томахоок, двуцевна карабина, както и с лък и стрели.

Когато влезе през портата, всички забързаха към него. Лицето му не беше покрито с бойни цветове, но появяването на един тетон при сегашните обстоятелства бе винаги от важно значение.

Олд Файерхенд се приближи до коня му и му подаде ръка.

— Хос так-шон енок — добро утро! — поздрави вождът. — Идвам сам. Ще може ли Убиващият Огън да напусне форта, когато пожелае?

— Да — отвърна белият. — Обещаха ми.

— Нека моят брат не вярва на всичко, което му кажат! Вождът на тетоните няма да остави оръжията си.

В този момент към него се приближи подофицерът и му каза, че го чакат в заседателната зала, но преди това трябвало да остави оръжията си. Вождът изобщо не го удостои с поглед, а се обърна към своя бял приятел:

— Къде е това място?

— Ще те заведа — каза ловецът.

— Стой! — заповяда подофицерът. — Влизането е разрешено само на вожда.

Олд Файерхенд не каза нито дума, само хвана юздата на жребеца на Покай-по и го поведе към заседателната зала. Това помещение не представляваше нищо друго освен спортната зала на гарнизона, където сега бяха поставени няколко стола. Вождът скочи от коня и влезе вътре. Подофицерът се обади:

— Имам заповед да отведа коня на червенокожия!

— Той е мой! — отвърна ловецът и го поведе към пивницата, пред която го върза за дървения парапет до своя кон и спокойно зачака.