Наташа кимна. Преглътна заседналата в гърлото й буца. Кой знае защо сега тя твърдо вярваше във всичко, което й беше обещала врачката… при това разбираше ясно, до болка, че след три месеца, ако наистина всичко се сбъдне, страшно ще й се свиди да даде парите си. Ще се изкуши да изкара всичко съвпадение… Как да даде пет хиляди долара на тази шарлатанка?

И в същото време разбираше, че ще ги даде. Може би щеше да отлага до последния ден, но ще й донесе парите.

Защото щеше да помни това леко изпляскване на захабените длани и студената вълна, която внезапно беше префучала през кухнята.

— Върви — леко заповеднически повтори врачката. — Тепърва ще приготвям вечеря и ще почиствам апартамента. Хайде, хайде…

Наташа излезе в тъмното антре, с облекчение изу чехлите и нахлузи обувките си. Чорапогащникът май не се беше скъсал… да му се не надява човек…

Погледна врачката, като се опитваше да намери някакви думи — да благодари, да уточни, може би дори да се пошегува, ако се получи, разбира се…

Но Дария явно си имаше други грижи. Очите й бяха станали кръгли, тя бе забила поглед право в заключената врата, леко мърдаше протегнатите си напред ръце и шепнеше:

— Кой… кой… кой?

А в следващия момент вратата зад гърба на Наташа се отвори с гръм и трясък. Антрето за миг се напълни с хора: двама мъже здраво държаха врачката за ръце, друг с бърза крачка тръгна към кухнята — без да се озърта, очевидно добре познаваше разположението на стаите в апартамента. До Наташа се озова младо чернокосо девойче. Всички мъже бяха облечени най-обикновено и с някак показна безличност: шорти, каквито поради невижданите горещини носеха почти деветдесет процента от мъжете в Москва, и тениски. Наташа изведнъж си помисли с уплаха, че тези дрехи са нещо като ненабиващите се на очи сиви костюми на хората от специалните служби.

— Колко лошо — с упрек в гласа каза девойката, гледайки Наташа и клатейки глава. — Колко гнусно, Наталия Алексеевна.