Сутрин никога не ти стига времето да се приготвиш за излизане. Все едно дали ще станеш в шест или в седем — задължително не ти достигат пет минути.

Интересно, защо ли става така?

Стоях пред огледалото и припряно слагах червило. И както винаги, когато бързах, червилото се нанасяше неравномерно, като че бях ученичка, която за пръв път е свила мазилата на мама. По-добре беше хич нищо да не слагам… да изляза без никакъв грим. В това отношение нямам скрупули, изглеждам така, че мога да си го позволя.

— Аля!

На ти сега.

Няма начин и това да не ми дойде до главата!

— Какво, мамче? — извиках аз, набързо нахлузвайки сандалите.

— Ела тук, малката ми.

— Ама вече съм се обула да излизам, мамо! — извиках, оправяйки изметналата се каишка. — Закъснявам, майче!

— Аля!

Безсмислено е да се спори.

Нарочно тракайки силно с токчетата — макар че, общо взето, изобщо не се сърдех, — отидох в кухнята. Мама, както си му е редът, седеше пред включения телевизор, пиеше поредната чаша чай с поредното кексче. Какво ли намира в тези отвратителни детски кексчета? Голям боклук са! Да не говорим за това колко зле се отразяват на линията.

— Пак ли смяташ да ми закъснееш днес, бебче? — дори без да се извърне към мен, попита мама.

— Не знам.

— Алиса, според мен нямаш право да допускаш това. Има си работно време, така че да те държат до един през нощта…

— За това ми плащат — уж небрежно казах аз.

Сега вече майка ме погледна. Устните й се разтрепериха.

— Упрекваш ме, така ли?

Гласът на майка ми винаги е бил добре школуван. Като на актриса. Направо е за театъра.

— Да, ти ни издържаш с твоята заплата — с горчивина рече мама. — Държавата ни обра и ни захвърли да мрем в канавката. Благодаря ти, дъще, че не ни забравяш. Ние с татко ти сме ти много благодарни. Но няма нужда постоянно да ни го натякваш…