Извърнах се и го погледнах по-внимателно.

Нима този потребител на лосион против младежки пъпки си правеше някакви илюзии? Нима се надяваше, че постъпвайки в университета и започвайки „зрелия си живот“, ще може да претендира за нещо?

— Скатаваш се от казармата, а? — попитах аз. — Днешните мъже са станали някак безполови. Мухльовци. Вместо първо да изкарат казармата и да придобият жизнен опит, а чак след това да отидат да учат.

Усмивката му бавно увяхваше. Чудничко!

— Доскоро, Виталка — рекох аз. И изскочих от входа в задуха на лятото. Но настроението ми се пооправи.

Винаги е смешно да гледаш сеира на такива влюбени кутрета. Флиртът с тях е скучен, сексът — противен, обаче да ги наблюдаваш е удоволствие. Трябва някой път да го целуна…

Впрочем, след една минута вече бях забравила за влюбения съсед. Вдигнах ръка, за да спра някоя кола. Първата ме подмина — шофьорът ме изгледа похотливо, обаче до него седеше съпругата му. Следващата кола спря.

— За центъра съм — казах аз, като лекичко се наведох към прозорчето. — На „Манежни“.

— Качете се. — Шофьорът, интелигентен мъж с кестенява коса на около четиридесет години, се пресегна и ми отвори вратата. — Не мога да не закарам една толкова симпатична девойка.

Настаних се светкавично на предната седалка на старата кола и свалих стъклото докрай. Вятърът ме удари в лицето — поне някакво облекчение в жегата.

— Щяхте да стигнете по-бързо с метрото — честно ме предупреди шофьорът.

— Не обичам метрото.

Шофьорът кимна. Хареса ми — не зяпаше много, макар че очевидно бях прекалила с „фереджето“, освен това колата му бе добре поддържана. Пък и ръцете му бяха много красиви. Силни ръце, хванали изящно, но здраво волана.

Жалко, че бързах.

— За работа ли закъснявате? — предположи шофьорът. Той ми говореше на „вие“, но някак много лично, интимно. Дали да не му оставя номера си? Сега съм свободен човек, мога да правя каквото си поискам.