— Нали има някакви основи — каза шофьорът. — Догми. Табута. Тези… как бяха… божи заповеди.

— Е, и? — окуражих го аз.

— Не кради.

Аз се засмях. Шофьорът също се усмихна.

— Не пожелавай жената на ближния си. — Сега вече се усмихваше широко.

— Успявате ли да я спазите?

— Зависи.

— Дори ви се удава „да не пожелаете“? Толкова добре ли контролирате инстинктите си?

— Вещица! — въодушевено изрече шофьорът. — Добре де, разкайвам се, разкайвам се…

— Не е необходимо! — спрях го аз. — Та това е нормално. Това е свободата! Вашата свобода. И да откраднете… и да пожелаете.

— Не убивай! — изрече шофьорът. — А? Какво ще кажеш. Общочовешка заповед!

— Да бяха казали още: „Не вари козлето в млякото на неговата майка“. Вие телевизия гледате ли, четете ли вестници? — попитах аз.

— Понякога. При това без удоволствие.

— Тогава кое наричате „не убивай“? Не убивай… Сутринта съобщиха, че на юг са взели още трима заложници, искат откуп, отрязали са по един пръст на всеки, за да потвърдят сериозността на исканията си. Между другото, един от заложниците е тригодишно момиченце. Между другото, и на нея са й сторили същото.

Пръстите на шофьора, стиснали волана, се свиха и побеляха.

— Мръсници… — изсъска той. — Изроди. Чух, чух… Но нали това са гадове, те не са хора, само те са способни на такива работи! Със собствените си ръце бих ги удушил…

Аз мълчах. Аурата на шофьора пламтеше в алено-червено. Да не вземе да катастрофира, почти не се контролира в момента. Попадението ми беше прекалено точно — той самият имаше малка дъщеричка…