— Мъжът ти те е зарязал, Наташенка — изгука Дария. — Преди две седмици. Изведнъж — събрал си е багажа в куфарчето и си е тръгнал. Без кавги и разправии. Оставил ти е апартамента и колата. За да иде при една млада пачавра с черни вежди, дето си пада по чужди мъже… ама и ти не си престаряла, дъще.

Този път Наташа дори не реагира на обръщението „дъще“. Трескаво се мъчеше да се сети какво е казала и какво е премълчала пред приятелката си. За „черните вежди“ май не беше споменала нито дума. Макар че оная наистина е мургава и чернокоса… Наташа усети как отново я обзема безумен, заслепяващ гняв.

— Знам и защо си е тръгнал, Наташенка… Извинявай, че ти викам „дъще“, ти си силна жена, свикнала си да си изкарваш прехраната с ума си, но всички вие сте като родни дъщери за мен… Нямахте деца, Наташенка. Нали?

— Да — прошепна Наташа.

— И защо така, мила? — Врачката поклати глава с упрек. — Той иска дъщеря, нали?

— Да, дъщеря…

— Да му беше родила — сви рамене Дария. — Ето, аз имам пет. Двете големи започнаха работа за военните. Едната се ожени, гледа си детето, другата учи. И малкия калпазанин… — Тя махна с ръка. — Седни, седни…

Наташа неохотно се настани върху табуретката, здраво стискайки чантата върху коленете си. Каза, опитвайки се да вземе инициативата:

— Така се стекоха обстоятелствата. Бих му родила дете, но не бива да си провалям кариерата заради това.

— Правилно. — Врачката не понечи да спори. Потри лицето си с длани. — Твоя воля… И сега, какво, искаш да си го върнеш? А той точно затова си е тръгнал. Онази другата вече е заченала от него… а и много усилия е положила. Изслушала го е, съжалила го е, и в леглото добре се е представила… Мъжът ти е бил свестен, всяка ще пожелае такъв. Искаш ли да си го върнеш? Наистина ли искаш?