Стига философия. Време е да влезем вътре и да хванем бика за рогата.

Взех си найлоновата торба и излязох от сайванта. Тихо изругах, щом налетях на едно дърво и цял душ се изля отгоре ми. След това се отправих през полето и после — към страничната порта на старото здание. Тя се охраняваше от ръждясал катинар, който изтръгнах и захвърлих в далечното гробище.

Вътре кацнах на хлътналия парапет на галерията и отворих торбата си. Извадих скицника и молива, които си носех. Вътре се процеждаше светлина през счупения прозорец отзад. Падаше предимно върху боклук. Не особено вдъхновяваща гледка. Както и да е… Започнах да скицирам. Винаги е добре да имаш хоби, което може да служи за оправдание на странни деяния, за ледоразбивач…

Десет минути минаха, смятам. Най-много.

След още шест чух гласовете им. Не бяха особено шумни, но имам изключително остър слух. Бяха трима, както и предполагах.

Влязоха през страничната порта — крадешком, със скокове, непрекъснато се оглеждаха и не виждаха нищо. Отначало дори не ме забелязаха, докато творях изкуство там, където навремето детски гласове са изпълвали неделните утрини с нестройни молитви.

Бяха старият доктор Морган — няколко дървени кола стърчаха от торбата на гърба му (обзалагам се, че вътре имаше и чук — предполагам, Хипократовата клетва не важи за неумрелите: «първо, не вреди» и т.н.); отец О’Брайън, стиснал здраво като щит Библията и с разпятие в другата ръка, и младият Бен Келман (годеникът на Илейн) с лопата на рамо и торба, която излъхваше внезапната миризма на чесън.

Прокашлях се и те и тримата спряха, обърнаха се, блъснаха се един в друг.

— Здрасти, докторе — обадих се аз. — Здрасти, отче. Бен…

— Уейн! — възкликна докторът. — Какво правиш тук?

— Скицирам — отговорих. — Напоследък си падам по старите здания.

— Как ли пък не, дявол те взел! — каза Бен. — Извинявай, отче… Ти си хукнал след някоя история за проклетия ти вестник.