Спрях, щом стигнахме в подножието на стълбището. В лъчите на фенерчетата им видях два ковчега на дървени магарета и нещо на стената над по-големия.

— Отче, какво е това? — попитах аз.

Някой любезно насочи светлината към него.

— Прилича на стрък имел, привързан към фигурата на малка каменна сърна — отвърна той.

— Може би има нещо общо с черната магия — предположих аз.

Той се прекръсти, приближи се и го свали.

— Вероятно е така — той натроши имела и го захвърли в другия край на стаята, смачка фигурката на пода и изрита парчетата й във всички посоки. Усмихнах се и се придвижих напред.

— Хайде да отворим тия работи и да погледнем — каза докторът.

Помогнах им.

Когато ковчезите бяха отворени, не обърнах внимание на коментарите за бледността, запазеността и кървавите устни. Бродски изглеждаше така, както бе изглеждал винаги — тъмна коса, гъсти тъмни вежди, хлътнали челюсти, малко шкембенце. Момичето обаче беше прелестно. По-високо, отколкото си мислех, с почти синкав оттенък на кожата, шията му едва-едва пулсираше.

Отец О’Брайън отвори Библията и започна да чете, като държеше фенерчето над нея с трепереща ръка. Докторът сложи торбата си на пода и започна да рови вътре.

Бен се извърна настрани със сълзи на очи. Тогава протегнах ръка към него и тихо му счупих врата, докато другите бяха заети. Пуснах го на пода и пристъпих зад доктора.

— Какво…? — започна той и това беше последната му дума.

Отец О’Брайън спря да чете. Втренчи се в мен над Библията.

— Нима работиш за тях? — попита дрезгаво и хвърли поглед към ковчезите.

— Едва ли — отговорих, — но те ми трябват. Те са кръвта на живота ми.

— Не разбирам…

— Всичко е плячка на нещо друго и ние правим това, което трябва. Екология. Съжалявам, отче.

Използвах лопатата на Бен, за да ги погреба и тримата под земята в задната част заедно с чесъна, коловете и всичко останало. След това затворих ковчезите и ги изнесох горе.