Стая без прозорци с климатична инсталация. Дъбова ламперия до средата на стените. Нагоре те са боядисани в бяло с една-единствена гравюра, представляваща антивариолната ваксинация в Куба през 1900 година. Дебел мокет, в който още при влизането си затънах до глезените. Голямо удобно кресло, в което по даден знак изчезвам наполовина.

И през цялото време — пълно мълчание. Тук съм, за да говоря, но сякаш не изгарят от желание да ме поканят да го сторя. Думата не е нещо, от което силните на деня се отказват лесно: те предпочитат да слушат себе си вместо другите. На всичкото отгоре, както предусещам, не съм persona grata. Нито аз, нито това, което ще кажа. Оставят ме да се пържа в собственото си масло. Да се проникна още от началото от собствената си нищожност.

И тримата са тук, безмълвни, от другата страна на огромна овална маса, която, предполагам, символизира цялото разстояние, отделящо Властта от простосмъртния гражданин. Имам чувството, че се явявам на изпит, чувство, което ме подмладява, но никак не ми харесва. Между другото, въпреки че съм признат и известен невролог, а може би и заради туй започвам да се питам дали няма да ме скъсат. Най-смешното е, че кариерата ми не е поставена на карта и аз съм тук, за да защищавам обществените интереси пред хора, чието задължение се състои именно в това.

Насреща ми са трима мъже. В средата — внушителен и четвъртит, също като „федералната фашистка“ архитектура на ЗОСГ

От тримата познавам само Кресби. Млад плешив мъж. Той е пъргав, дребен, нежен, с черни като смола очи. „Смятат го за гений“, казва втората ми съпруга Анита не без неприязън, защото е убедена, че ако обществото не плаща данък на мизогинията и тя също би трябвало да е съветничка на президента, а не негова секретарка.

И наистина има право. Понятието „компетентен“ звучи едва ли не обидно, свързано с името на Анита. Тя има огромни познания и зад хубавото й чело, махагоновочервените й коси и зелените й очи се крие миниатюрна електронноизчислителна машина, която работи с висока ефективност.