Що се отнася до директора на Здравеопазването, мършавия и прежълтял Скелтън, той има вид на човек, разяждан от собствената си злоба. Съвсем очевидно мрази всички: Матюс, Кресби и мен.

В стаята има и пето лице и то заема твърде малко място. Лицето е жена. Когато влизах, чух, че й казват мисис Уайт

— Доктор Мартинели, давам ви думата — казва най-после Матюс, но с такова изражение, сякаш не ми я дава, а ми я заема — и то за колкото се може по-кратко време.

Няма да позволя да ме сплашат. В края на краищата не е моя вината, че президентът има афтократорско виждане за собствените си функции и управлява, без да прибягва до помощта на държавните си секретари. Не е моя и вината, че тия държавни секретари предпочитат да преглътнат и най-тежките обиди, отколкото да си дадат оставката. Всяко министерско величие се заплаща.

Поглеждам Матюс в очите и твърдо започвам:

— Комисията бе създадена от мен на 27 юли тази година по молба на президента. Тя имаше за цел да проучи известните вече факти, отнасящи се до енцефалит 16.

— А защо такова име? — рязко пита Матюс.

Иска ми се да му отговоря, че щеше да го знае, ако беше прочел доклада ми. Вместо това казвам без сянка от нетърпение, но и без да преливам от любезност:

— Първият случай, на който се натъкнах, се намираше в стая № 16 в Дроджтаун юнивърсъти хоспитъл.

— Продължавайте — подканя ме той.

— Поради малкото време, с което разполагахме, досегашните ни изследвания са обхванали само големите градове в САЩ и в другите страни.

— Оставете другите страни — казва Матюс.

— Но именно тази част от доклада представлява известен интерес от политическа гледна точка.

— И в какво се изразява този интерес? — подхвърля високомерно той, сякаш съм прекалено голям невежа, за да навлизам в такава област.