— Културата трябваше да изолира и да определи вируса. Посявките обаче не дадоха резултат, защото по всяка вероятност хранителната среда не е била подходяща за тях.

Замълчавам. Поглеждам го. Той разбира цялата сериозност на изложението ми и му се ще да ми зададе други въпроси. Но се страхува да не издаде невежеството си и затова избира най-мъдрото решение: наежва рамене, стисва челюсти с оня вид на голяма отговорност, който сигурно му е бил толкова полезен в политическата кариера. После целият се обръща към Скелтън, същински монолитен блок, сякаш вратът му е вкопан в торса и го попитва:

— Господин Скелтън, желаете ли да зададете въпроси на доктор Мартинели?

Не знам с какво се храни Скелтън, но сигурно не е закърмен с човешка топлота. Оглежда ме. Малкото жълта кожа по лицето му се сбръчква и зъбите му се показват. Мъртвешка глава, която се усмихва. Ледена усмивка. И аз на свой ред го гледам. Гръдният му кош е толкова малък, че да се чудиш как природата е успяла да вмести в него и бели дробове, и сърце. Една злоба само го крепи. И какви очи има този човек! Жълти като на котка! В пълно съцветие с лицето. В същност и той независимо от вродената си злост ме ненавижда. И него са пренебрегнали. Според йерархията би трябвало той да ме натовари със задачата, а не Кресби. И тази обида, напълно съм уверен, тежи сега повече от всичко, което бих могъл да кажа за здравеопазването в страната.

— Доктор Мартинели — обръща се той към мен със слаб, глух и доста съскащ глас, — бих искал да ви задам няколко въпроса. Така устният ви доклад ще стане може би по-кратък.

Колко любезно! Едва съм започнал и вече много съм говорел.

— Според това, което ни казахте — продължава той, — в САЩ не е могло да се създаде ваксина срещу енцефалит 16.

— Нито в САЩ, нито, доколкото ни е известно, в чужбина.

— Изпитаните методи на лечение нямат ли никакъв ефект върху енцефалит 16?