— Само да можеше този дъжд поне за няколко минути да спре да ме блъска по главата — каза Пикар. — Само колкото да си припомня какво е да не те тормозят.

Стисна главата си с длани.

— Помня, че в училище зад мен седеше един кретен и ме щипеше на всеки пет минути, по цял ден. Седмици и месеци наред. Ръцете ми през цялото време бяха подути и в синини. Мислех си, че ще полудея. Един ден май леко откачих, обърнах се, грабнах металния линеал, с който чертаех, и едва не го убих това копеле. За малко да му откъсна проклетата глава. Почти му извадих окото, преди да ме откъснат от него. И през цялото време крещях: „Защо не ме оставиш на мира? Защо не ме оставиш на мира?“ Господи! — Треперещите му ръце стискаха силно черепа, очите му бяха затворени. — А сега какво мога да направя? Кого да ударя, на кого да кажа — разкарай се, стига си ме тормозил? Проклет дъжд, също като щипането, постоянно е по теб, само него чуваш, само него усещаш!

— Ще стигнем другия Слънчев купол към четири следобед.

— Слънчев купол? Стига с тия глупости! Ами ако всички Слънчеви куполи на Венера са разбити? Тогава какво? Ами ако в таваните на всички има дупки и дъждът се сипе през тях!

— Ще се наложи да рискуваме.

— Писна ми да рискувам. Искам единствено здрав покрив и мъничко покой. Искам да остана самичък.

— Чакат ни само осем часа път, ако поддържаме темпо.

— Спокойно, мога да поддържам темпо. — Пикар се разсмя, извърнат настрани от тях.

— Хайде да хапнем — каза Симънс, без да сваля поглед от него.

Отново поеха на юг покрай брега. След четири часа се наложи да отбият, за да заобиколят една река, която бе широка цяла миля и толкова буйна, че не можеше да се пресече с лодка. Наложи се да вървят шест мили във вътрешността до мястото, където реката ненадейно извираше от земята като кръв от смъртна рана. Продължиха да вървят под дъжда и се върнаха до морето.