Всички се загледаха в ръката му. Той я отпусна.

— Е — каза вяло, — готови ли сме да тръгнем?

— Да, но ти май не си готов — каза Том. — Да не си болен?

— На Празника? — каза Пипкин. — Занасяш ли се?

— Къде ти е костюмът? …

— Вървете, аз ще ви настигна.

— Не, Пипкин, ще те чакаме да…

— Вървете — Пипкин каза това бавно, а лицето му сега изглеждаше смъртно бледо. Ръката му отново бе на кръста.

— Да не те боли коремът? — попита Том. — Каза ли на вашите?

— Не, не мога! Те ще… — от очите му бликнаха сълзи. — Нищо ми няма, казвам ви. Слушайте. Вървете направо в клисурата. Направо в Къщата, чувате ли? В дома на сенките, ясно ли е? Там ще се видим.

— Заклеваш ли се?

— Заклевам се. Тогава ще видите и костюма ми.

Момчетата започнаха да се изнизват. Пътьом го докосваха по лакътя, потупваха го по гърдите или прекарваха кокалчета по брадичката му в лъжливо предизвикателство.

— Добре, Пипкин. Щом е твърдо…

— Твърдо — той свали ръката си от кръста. Лицето му за миг поруменя, сякаш болката бе изчезнала. — По местата. Готови. Старт!

Когато Джо Пипкин каза „старт“, те тръгнаха. Побягнаха.

Пробягаха половината квартал и видяха Пипкин, застанал горе, да им маха.

— Побързай, Пипкин!

— Ще ви стигна! — извика той отдалече.

Нощта го погълна.

Те бягаха. Когато отново погледнаха назад, бе изчезнал.

Затръшваха врати, крещяха фокус или радост, а хартиените им кесии започнаха да се пълнят с невероятни лакомства. Препускаха със залепнали от розова дъвка зъби. Бягаха с червен восък по устните, от който лицата им светеха.

А хората, които ги посрещаха на прага, приличаха на бонбонени двойници на техните собствени майки и бащи. Сякаш въобще не си бяха излизали от къщи. Твърде много благост се излъчваше от всеки прозорец и портал. А това, което им се искаше да чуят, бе огненият съсък на дракони в мазето и затръшването на крепостни врати.