Госпожа Воке, по баща Конфлан, е стара жена, която от четиридесет години държи в Париж семеен пансион на улица „Ньов Сент Женевиев“ между Латинския квартал и предградието Сен Марсел. Този пансион, известен под името дом „Воке“, приема без разлика мъже и жени, младежи и старци, ала нравите на това почтено заведение никога не са били порицавани. Но също така от тридесет години в този дом не се виждаше никаква млада жена, а за да се настани там някой младеж, трябваше средствата, които семейството му пращаше, да са много оскъдни. Все пак в 1819 година по времето, през което започва тази драма, там живееше една бедна девойка. В каквато и немилост да е изпаднала думата „драма“ поради прекалената й, неуместна и безразборна употреба по това време в нашата болезнена литература, необходимо е да я употребим тук — не защото тази история е драматична в истинския смисъл на думата, но като прочете произведението, може би някой ще пролее няколко сълзи intra muros et extra

Къщата, дето се помещава семейният пансион, принадлежи на госпожа Воке. Намира се в долния край на улица „Ньов Сент Женевиев“, там, където тя се спуска към улица „Абралет“ така рязко и остро, че файтони и коли много рядко се изкачват или слизат по стръмнината. Това обстоятелство благоприятства за тишината, която царува в тези улици, притиснати между черквата „Вал дьо Грас“ и Пантеона, два паметника, които променят атмосферните условия, като хвърлят жълти багри и помрачават всичко чрез суровите краски, хвърлени от техните куполи. Там настилката е суха, в канавките няма нито кал, ни вода, тревата расте покрай стените. Най-безгрижният човек там се натъжава като всички минувачи, трополенето на кола е събитие, къщите са мрачни, стените миришат на затвор.