Отвратителният цвят на косите му се дължеше на безпътствата и на лекарствата, които вземаше, за да продължава тия безпътства. Телесното и душевното състояние на стареца оправдаваше тия дрънканици. Когато долните му дрехи се изпокъсаха, той купи хасе по седемдесет сантима лакътя, за да замести хубавото си бельо. Брилянтите му, златната табакера, верижката, скъпоценностите изчезнаха едно по едно. Той бе хвърлил светлосиния фрак, всичкото си богато облекло и почна да носи и лете, и зиме един и същ редингот от грубо кафяво сукно, жилетка от козя вълна и сив панталон от чортова кожа. Започна все повече и повече да отслабва. Прасците му омекнаха, лицето му, закръглено от доволство на еснафското благополучие, страшно се набръчка, челото му се проряза от бръчки, челюстите му се очертаха. През четвъртата година от настаняването му на улица „Ньов Сент Женевиев“ той вече не приличаше на себе си. Добрият шестдесет и две годишен производител на фиде, който тогава изглеждаше да има и четиридесет, едрият и тлъст еснаф, весел до глупост, чието жизнерадостно държане развеселяваше минувачите, който имаше нещо младежко в усмивката си, сякаш беше изумял, треперещ и блед седемдесетгодишен старец. Сините му очи, така живи някога, сега помръкнаха, изгубиха цвета си, станаха сиви като желязо, не сълзяха вече, а от възпалените им краища сякаш струеше кръв. На едни той вдъхваше ужас, на други — съжаление. Като забелязаха увисването на долната му устна, младите студенти по медицина измериха лицевия му ъгъл и заявиха, че е засегнат от кретенизъм, след като го измъчваха дълго, без да изкопчат нищо от него. Веднъж, след като бяха вечеряли, госпожа Воке му каза с насмешка: „Е, вече не ви идват на гости вашите дъщери?“, като поставяше под съмнение бащинството му. Дядо Горио подскочи, сякаш госпожа Воке го бе боднала с желязо.

— Те идват от време на време — отвърна той развълнувано.

— Ха-ха! Още ли се виждате с тях от време на време? — извикаха студентите. — Браво, дядо Горио!